Picture
40-метровият монумент на Чингиз хан, издигнат насред нищото в степта.

Picture
СНИМКИ: АВТОРЪТ /// Монголският вариант на Бузлуджа.

Picture
Номади, които живеят в юрти и следват миграцията на добитъка си.

Picture
Световни марки са отворили магазини в небостъргачите на Улан Батор.

Picture
Хлапак, който живее в юрта от „градски тип“ в Улан Батор.

Picture
Юрти сред националния парк Терелж.

Picture
Монголците от малки се научават да яздят.

Улан Батор e задръстен от автомобили милионен град

Да подушиш Монголия

Простодушни и гостоприемни номади черпят с кисело мляко в степите

40-метровият монумент на Чингиз хан, издигнат насред нищото в степта.

МИХАИЛ ЧИПИЛОВ

05.05.2012

СНИМКИ: АВТОРЪТ

Монголският вариант на Бузлуджа. Номади, които живеят в юрти и следват миграцията на добитъка си. Световни марки са отворили магазини в небостъргачите на Улан Батор. Хлапак, който живее в юрта от „градски тип“ в Улан Батор. Юрти сред националния парк Терелж. Монголците от малки се научават да яздят. „Делгуур”. Покрай надписите по улиците това е една от малкото думи, които съм запомнил след едноседмичен престой в Монголия. Означава „магазин”, но не съм сигурен как се произнася, защото макар и да пише на кирилица, този средноазиатски народ с чуждо за европейските уши произношение „тълкува” буквите доста по-различно. Другата дума, която ми се е запечатала в съзнанието, е „канон” и тя означава нашенското... ксерокс!Със задръстен от овча миризма нос, наситени от красиви и сурови гледки очи и сгряна от простодушното гостоприемство на местните душа чакам на жп гарата в Улан Батор влака към Русия. Единственият европеец съм наоколо и отвсякъде ме стрелкат любопитни погледи. Докато се взира в мен, топчесто хлапе ритмично отваря и затваря един страничен цип на раницата ми. Майка му храни с хляб и масло по-малкото му братче и не ни обръща никакво внимание.Влакът за Москва пристига на перона и към вагоните се втурва орда монголци и монголки с огромни бали багаж. По-късно ще разбера, че това са кипящи от енергия амбулантни търговци, които въртят алъш-вериш по цялата дължина на жп линията от Улан Батор до руската столица и обратно.Настанявам се в социалистически декорираното спално купе. Прибирам раницата под едното от четирите легла, обличам домашните дрехи и се настанявам върху тънкия дюшек. Навън обедното лятно слънце пече безмилостно и температурата в купето се покачва заедно с настроението ми – отново съм на път и скоро, след по-малко от 24 часа, ще се върна на прохладните и ухаещи на влажна гора брегове на Байкал.Минути преди потеглянето на влака в купето нахлува едър и запотен монголец. Вкарва една огромна бала, а след това още една. И точно когато ми минава мисълта, че купето едва ли може да побере повече, той набутва трета. Разсеяно ме поздравява на приличен руски, след което започва да вади от първия вързоп големи щафети салам и да ги окачва на куки над леглото си. Преброявам поне трийсет, ав купето вече мирише на колбасарницаот Татово време. От втория вързоп измъква десетки чифтове дънки, а от третия – дажапанки и ярко украсени чанти от изкуствена кожа. „Made in China”, заключавам аз на ум, докато той набутва разноцветната конфекция в раклата под леглото. Сяда отгоре му запъхтян и още по-потен, а то с поскърцване се затваря почти плътно под внушителните му телеса.Влакът потегля и аз се сбогувам с осеяните с юрти крайни квартали на Улан Батор – 1.5-милионен град, който хем ме е очаровал с многообразието си, хем ме е смутил със задръстените си от беснеещи автомобили улици, чиито водачи не са чували за пътни правила, а пешеходните пътеки за тях са просто оцапани с боя участъци от асфалта.Няколко дни по-рано моята симпатична, нисичка и обла монголска домакиня Амара (по паспорт Амарджаргал Бадамханд, както надлежно си записвам), ме набутва с колата си в най-безнадеждния трафик, който може да отчае дори видял какво ли не скитник като мен. Държи да ми покаже техния си вариант на Бузлуджа - чиниевиден монумент, кацнал на хълм над Улан Батор, на който са изобразени героични моменти от социалистическото минало на страната, включително и полетът на първия монголски космонавт Жугдердемидийн Гурагча.Но докато стигнем до този мемориал, от който като на длан се вижда заобиколеният от планини Улан Батор, ни се налага да прекараме над час и половина сред затлачен от коли булевард. Всичките му четири платна плюс двата тротоара са окупирани от движещи се в една и съща посока автомобили. Тези от „насрещното” пъплят  някъде далеч встрани, където би трябвало да са търговските площи на магазините.Докато Амара и нейната ръбеста бяла хондичка борбено си пробиват път (с цената на одрана предна броня), си мисля колко разнолика е Монголия. На тази просторна държава с територията на три Франции живеят под 3 млн. души, половината от които в столицата Улан Батор. Почти всички останали монголциводят номадски начин на животи следват с юртите си миграцията на добитъка. Сблъсквам се с „провинциалния” и застинал във времето бит още на първия ден от пристигането си в Монголия. В една ранна сутрин широко усмихнатата Амара ме очаква на уланбаторската жп гарата с табелка с името ми. Запознаваме се и тя на развален английски ме упътва към колата си. Речниковият й запас се изчерпва с 40-50 думи, които комбинира по невъзможни начини. Предлагам й да преминем на руски, тъй като съм чувал, че монголците от нейното поколение – тези около 30-40 години – задължително са изучавали в клас езика на Максим Горки. Амара пуска поредната сърдечна усмивка и отбелязва, че се справя доста по-добре с английския. Вдигам рамене, качваме се в колата и потегляме към степите. Целта ни е природният парк Терелж, който се намира на 100-ина километра северно от Улан Батор. Там няколко дни ще спя в юрта и ще яздя дребните, но жилави и много послушни монголски коне.На първото магазинче извън града спираме да си купим вода и храна. Сред щандовете се разминавам с прегърбена бабка в традиционни одежди, от която струи тежка миризма на овча лой. Мои познати, които преди мен са посещавали Монголия, са ме предупреждавали за тези зловония, но разбирам за какво става въпрос едва когато собственият ми нос ги надушва.За щастие в Терелж хора се срещат съвсем рядко, а затворени пространства като магазини липсват напълно. Съдбата ми отрежда да деля една юрта с двама бразилци - баща и син. Следващите няколко дни се наливаме с руска водка, яздим кончета от едно село до друго и гостуваме на номадски семейства, които ни угояват с кисело мляко със захар и хляб с дебел слой масло, което напомня по вкус и аромат на нашенското мандраджийско.Амара ни вози с бялата хондичка по черни пътища към озъбени планински върхове, пъстроцветни будистки манастири, а на края на деня и към един гигантски стоманен паметник на Чингиз хан, който е издигнат в нищото, насред безкрайната степ. Във вътрешността на 40-метровия монумент, който пресъздава великия предводител, възседнал кон, има музей, изложбена зала, закусвалня, киносалон и още няколко просторни зали. В централната от тях е изложен гигантски конски камшик, а на табелата до него пише: „Всеки монголец може да покори света, когато вземе в ръка камшика си.”Изпълнена с гордост, Амара ми разказва за историята на великия си народ и за завоеванията на Чингиз хан. „Като бил малък, майката на Темуджин (рожденото му име, преди да го смени на Чингиз – бел. авт.) събрала него и братята му и им казала: Вижте тази пръчка – когато е една, лесно мога да я счупя, но...”.Тук прекъсвам любезно Амара и доразказвам легендата за снопа пръчкикойто не може да бъде прекършен. Тя се учудва откъде знам края, а аз й отговарям, че ние, българите, разказваме същата притча за основателя на нашата държава хан Аспарух и баща му хан Кубрат. Май преди много години предците ни са препускали на кон по едни и същи степи.На връщане минаваме с колата сред стада рошави якове и бистри реки, чиято повърхност отразява лъчите на ниското слънце с хипнотизиращ виолетов цвят. Загледани в дивия монголски пейзаж, най-сетне пукаме гума. Острите камънаци по пътя са си свършили работата. Скачаме с бразилците да сменим гумата, а дръпнатите очи на Амара се заоблят от изненада като палачинки. С неповторима смесица от монголски и английски тя ни напъжда далеч от колата, вади крика от багажника и вещо се захваща с ремонтната дейност...Унесен от монотонното тракане на влака и спомените за тази странна държава, почти не усещам кога сме наближили граничния град Сухе Батор. Моят спътник по купе – едрият монголец с щафетите салам и шарената конфекция, върти далавери някъде из коридора на вагона. Обзело ме е летаргично настроение и мързеливо надигам бутилка бира.Изведнъж на 10-ина километра преди границата шафнерката на вагона – една неочаквано стройна монголка на средна възраст, нахлува в купето и ми мята вързоп с 10 одеяла от камилска вълна. На добър руски ми изстрелва, че трябвало да си застеля с тях дюшека си, бута ме от леглото и сама се захваща със задачата. „Ще ти е много мекичко”, допълва подкупващо тя. Стреснато я питам какво става, а шафнерката ми отговаря, че трябвалода ги прекарам през границата контрабанднозащото руските граничари не давали в страната да се внасят повече от две одеяла на човек. „Ти си турист, няма да те проверят”, уверява ме монголката, а аз започвам да протестирам. Съгласявам се да пренеса две одеяла, а тя намусена тръгва да търси други мулета.В следващия момент в купето нахълтва видимо напрегнат моят съсед – амбулантният търговец. Започва да подрежда в един кашон част от саламите, а в чували напъхва безпорядъчно джапанки и дънки. Изнася от купето част от багажа, но миг по-късно друг монголец хвърля до мен няколко бали багаж. Мълчаливо наблюдавам суматохата и се питам какво става. Кипвам едва когато въздебела монголка безцеремонно отваря вратата на купето и стоварва на горното легло цял вързоп одеяла. Вероятно от камилска вълна. Скачам, крясвам й нещо и изхвърлям одеялата навън. Тя ме поглежда пренебрежително, взема вързопа и го мята в съседното купе.Сред цялата тази суматоха стигаме границата. За разлика от монголските си колеги руските граничари са стриктни и проверяват внимателно всяко кътче на вагона. Същевременно амбулантните търговци хвърчат неуморно от купе на купе и местят всевъзможни товари.Все още мигам озадачено, когато руските митничари стигат и до мен. „Турист?” „Да.” „Само тази раница ли е твоя?” „Да.” Тежи ли повече от 30 кила?” „Не.” „Тогава приятно прекарване в Русия!”Чак сега ми просветва. На руско-монголската граница обмитяват пътниците, чийто багаж е повече от 30 кила. Всеки от амбулантните търговци мъкне поне два пъти повече стока и цялата тази хаотична наглед, но явно добре планирана логистика от купе на купе е целяла да се спести митото. Енергичен народ! Дори когато не е на кон.

...

НАКРАТКО

Монголската виза струва около 80 долара и за да можете да кандидатствате за нея, от посолството в София искат да посочите името на монголец, при когото отивате на гости. За да избегнете това леко неудобство, най-добре е да се свържете с руска туристическа фирма, която да се погрижи да издаването на визата ви.Колкото и учудващо да звучи, столицата Улан Батор е относително модерен град, в който се издигат и няколко небостъргача. В скъпите хотели има магазини на Louis Vuitton и други луксозни марки. Джиповете са най-често срещаните превозни средства.Съществена част от кварталите не се състоят от блокове, а от юрти с малки дворчета. Тези традиционни монголски домове се отопляват от печки с дърва и пушекът от тях е кардинален проблем за Улан Батор. Това е най-студената столица в света, като през зимата температурите падат до минус 50 градуса. Нажежените до червено кюмбета в юртите бълват гъст дим и тъй като Улан Батор е заобиколен отвсякъде с планини, пушекът не се разсейва и увисва тежко над града.Ресторантите в Улан Батор, дори тези, предназначени за чужденци, са изключително евтини. За 14-15 долара можете да преядете с всевъзможни питателни ястия и супи, в които подправките почти липсват, но за сметка на това месото направо се топи в устата ви.

вмо



Leave a Reply.